Много ми харесваше да съм майка на малки деца

През един мокър летен следобед преди десетина години вървях по улицата заедно с двете си малки дъщери. Луси, в предучилищна възраст, се въртеше пред мен, очевидно твърдо решена да падне по лице, а Беатрис, бебето, се гърчеше като червей в кенгуруто и ми докарваше болки в гърба.

Не бях имала непрекъснати пет часа сън от месеци. Имах мастит, затова си бях сложила зелеви листа в сутиена. Понеже живеех в красив, заможен квартал, в който все още тук-там се срещаха хора с мъдрост от едно време, нямаше и ден без някой непознат да ме приближи и да ме посъветва далновидно: „Радвай се на тези моменти сега. Отминават страшно бързо.”

Но в този ден, докато кимах с фалшива благодарност за съвета, си обещах нещо. Ще се опитам да се наслаждавам, помислих си. И никога, ама никога няма да кажа това на друг родител. Ще помня, че не отминава толкова бързо, ако си на крак от 4:30. Ще помня, че не всеки от тези моменти е особено радостен.

Днес палавото момиче в предучилищната е 16-годишна гимназистка с натоварен социален график. Бебето, което ме държеше будна по нощите, е в основното училище и ако въртенето на очи беше олимпийски спорт, щеше да е златна медалистка. Понякога ги поглеждам и с тъга осъзнавам, че повече никога няма да заспиват в скута ми, докато им чета „Лека нощ, луна”. Никога повече няма да ги чуя да произнасят смешно „асансьор” или „линейка”. Няма да ги люлея или да ги храня с ябълково пюре, докато гледаме „Улица Сезам”. Тази врата е затворена.

И се чувствам невероятно добре от този факт.

Скъпи изтощени, изстискани родители на малки деца, позволете ми да ви уверя, че, да, този период от живота на децата ви е ценен и интимен, и пълен с вълшебство и открития. Но не,

няма нужда някой да ви гълчи да го цените. Убедена съм, че вече го правите. А също така съм убедена, че понякога не можете и да си представите да минете през хола боси, без да изпитате болката от Лего блокче, впито в крака. Сигурна съм, че в последните пет филма, които гледахте, има говорещи животни. Знам, че идеята да отидете в банята сами, без някой да тропа по вратата от другата страна, ви се струва като ваканция в 4-звезден хотел.

Е, познайте какво? Това необезпокоявано от никого усамотение в банята ще дойде. И няма да е тъжно. Ще бъде страхотно.

Наскоро един приятел, който живее извън града, дойде по работа и знаете ли какво направихме? Срещнахме се на по питие. В 4 следобед. В чантата ми нямаше никакви трохи от царевични пръчици. Не бях слушала как деца пеят поп парчета в последните три години. Понякога, през почивните дни, ставам след 8:00.

Помага ми и фактът, че мисля, че дъщерите ми пораснаха прекрасни хора. Не им трябвам, за да им връзвам обувките, но могат да приготвят вечеря. Не ми правят фигурки от тел, но можем да си говорим за политика, филми или книги, които са чели. Те са интересни, ангажирани млади жени, които харесвам като хора, освен че ги обичам като моя плът и кръв. Тази пухкава, гушкава фаза от живота им беше страшно сладка, но да гледаш как умни, независими млади хора се включват в живота също е страхотно.

Мисля, че когато родителите станат прекалено носталгични относно детските години на децата си, всъщност изпитват носталгия по своите собствени. Ще излъжа, ако кажа, че тази по-млада моя версия като майка не ми липсва, онази с по-малкото бръчки и безупречното зрение. Знам, че асоциирам бебешките години на момичетата си с период от моя живот преди кризата в брака, двата тура рак и смъртта на най-добрия ми приятел.

Но също така си спомням колко благодарна бях на това, което ми каза с любов един от родителите на моя приятелка, когато децата бяха малки: „Това са тежки години.” Затова се опитвам да се придържам към истината за тези години, когато не можех да си взема душ, ако поискам, когато мрънкането в края на деня изглеждаше като дете, легнало по очи по средата на супермаркета, правещо забележителна сцена. Понякога като видя някой родител, чиито деца откачат на публично място, просто ми се иска да отида до него и да го уверя: „Става по-добре.”

Има толкова много радости в това да си родител на пораснали деца, да бъдеш пораснал... Вярвайте ми. Не позволявайте на никого арогантно да ви кара да се чувствате все едно не сте спрели да помиришете розите, докато вие сте прекарали целия ден в бърсане на носове. Дойдох от бъдещето ви, за да ви кажа, че тези моменти не си отиват толкова бързо. Не си отиват въобще. Историята още се разказва. И всяка глава си има своите чудеса.

Мери Елизабет Уилямс